Няколко важни правила при записът на заповед

Записът на заповед (ЗЗ) отдавна поражда спорове и съмнения за злоупотреби и измами в търговския оборот. Принципно, той е търговска сделка, но намира приложение и в отношения между нетърговци, както и между търговец и нетърговец. Често пъти ЗЗ се издава от лица, които нямат юридически познания или от лица, които не са ангажирани със стопанска дейност, а поемат задължение да платят определена сума във връзка с получаване на вещ или услуга от търговец.

Законодателят също показва своето положително отношение към ЗЗ, посочвайки го като извънсъдебно основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, независимо от неговата цена. Това означава, че можем да поискаме от съда въз основа на ЗЗ да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника – чл. 418 ГПК. С този изпълнителен лист кредиторът образува изпълнително дело. Заповедта за незабавно изпълнение се връчва на длъжника от съдебния изпълнител. Той кани длъжника да изпълни доброволно задължението си в двуседмичен срок и само ако длъжникът направи възражение, че не дължи плащане, изпълнението се спира. В този случай кредиторът – поемател е длъжен да предяви иск за съществуване на вземането си по чл. 422 ГПК.

Ако обаче длъжникът пропусне срока да направи възражение, заповедта за изпълнение влиза в сила и длъжникът по ЗЗ ще бъде подложен на принудително изпълнение. На практика е възможно съобщението от съдебния изпълнител да не достигне реално до длъжника и той да не узнае за започналото изпълнително производство, да изпусне преклузивния срок за възражение и да бъде принуден да плати, независимо че не дължи. Възможно е подписът му да е подправен или да е извършена измама или друго престъпление, за което той няма никаква информация.

Очевидно е, че издаването и използването на ЗЗ – един институт, предмет на сложна и специфична правна уредба, крие много рискове, от които законодателят, не защитава в достатъчна степен гражданите. В задължителна съдебна практика на ВКС също не може да бъде открита пълноценна защита срещу злоупотребите – след 2008 г. ВКС е допускал до касационно обжалване решения, които третират основополагащи и съществени въпроси, допринасящи за развитието на правото и на правната наука, но некасаещи измами и злоупотреби със ЗЗ.

Правната същност на ЗЗ се изразява в това, че е ценна книга, която материализира парично вземане и е едностранна абстрактна и формална правна сделка, от която се поражда задължение за неговия издател. Основанието за плащане не е съставна част от съдържанието му и не е условие за действителността му. Чрез ЗЗ издателят на документа обещава безусловно да плати на посочената дата определена парична сума на поемателя-кредитор. В качеството си на ценна книга, ЗЗ има задължителни реквизити, посочени в закона, без които той няма характер на такъв. Затова и първото основно правно положение, което възприема ВКС в своята безспорна практика е, че ако притежава законовите реквизити, ЗЗ е редовен. Тогава поемателят–кредитор разполага с правото да събере вземането си на основание ценната книга.

ЗЗ може да съществува като самостоятелна, главна сделка. Той няма основание и не е нужно да се доказва, че зад него стои някакво друго правоотношение между издателя и поемателя, т.е. между длъжника и кредитора. ЗЗ удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу издателя. Достатъчно е да е редовен и да притежава изискуемото от закона съдържание. При липса на възражение от длъжника-издател, че е налице друго правоотношение, във връзка с чието обезпечение е издаден ЗЗ, кредиторът-поемател не е задължен да твърди и доказва съществуването на това друго правоотношение. ВКС приема, че то стои извън съдържанието на ЗЗ и кредиторът не е длъжен да доказва основанието на вземането си срещу длъжника, защото ЗЗ е едностранна сделка с абстрактен характер. Основанието за издаването му не е елемент от съдържанието на волеизявлението. Ако има условие в ЗЗ, той би бил нищожен, защото ще противоречи на чл. 535, т. 2 ТЗ, който изисква ЗЗ да бъде безусловно обещание да се плати парична сума.

Няма пречка обаче длъжникът да направи възражение, че всъщност е поел задължение по друго, основно правоотношение и че то е погасено. Това възражение цели да обори съществуването на задължението по ЗЗ поради погасяването на задължението по основното правоотношение. Трябва да се докаже, че ЗЗ е издадена за обезпечение на основната сделка. Двете сделки са свързани помежду си и приоритет в тази връзка има именно тази сделка, която е и първичната, обезпечената сделка.

Няма пречка в случаите на връзка на ЗЗ с друга сделка, в ЗЗ да се направи добавка, че същият е издаден в изпълнение на каузално правоотношение. Това обстоятелство според ВКС не опорочава ЗЗ, не обуславя безусловния му характер и не изключва издаването от съда на заповед за незабавно изпълнение.

Ако обаче длъжникът-издател не твърди да има друго, основно правоотношение, редовният от външна страна ЗЗ не е нищожен и може само на основание на него длъжникът да бъде осъден да плати. Редовният ЗЗ е валиден и е годно несъдебно изпълнително основание. Ето защо проверката, която прави решаващият съд, следва да бъде ограничена само в рамките на направените от длъжника възражения.

Поемателят-кредитор няма задължението да доказва основанието на вземането си в случаите, при които издателят-длъжник се брани срещу ЗЗ чрез възражения за неспазване на формата, липсата на реквизит, наличието на други пороци, които водят до нищожност на ЗЗ като абстрактна сделка. В този случай поемателят-кредитор е освободен от необходимостта да доказва наличието на вземане по каузална сделка, което да е обезпечено от ЗЗ. Доказателствената тежест относно нищожността на ЗЗ пада върху издателя-длъжник.

Когато обаче последният е направил възражение, че наред с абстрактната сделка съществува и каузално отношение между издателя и поемателя по ЗЗ и претенцията на поемателя произтича от каузална сделка, поемателят-кредитор трябва да докаже съществуването на вземането, а  издателят-длъжник трябва да докаже, че то е погасено. Според ВКС съдът не може да се ограничи само до проверка на редовността на ЗЗ от външна страна, тъй като съществува основание, което стои извън ЗЗ. Кредиторът ще следва да докаже неговото възникване и връзката му със ЗЗ, а длъжникът – невъзникване на задължението или погасяването му.